ТАНЦЬОР И ПСИХОАНАЛИТИК. ГОВОРЕЩОТО ТЯЛО И ТАНЦЪТ
Violaine Clement | 18 януари 2022 | Вирусът на психоанализата
Foofwa d'Imobilité (Фуфва д'Имобилите) е швейцарски танцьор и хореограф. Живее и работи в Женева, Швейцария и Бруклин, Ню Йорк.
Роден е като Фредерик Гафнер в Женева, Швейцария. Майка му е Беатрис Консуело, бразилска балерина и учителка по танци, а баща му е Клод Гафнер, швейцарски танцьор и фотограф. Гафнер учи в Ecole de Danse de Geneva и играе като член на Geneva Ballet Junior. В периода 1987-1990 г. работи като танцьор и солист в балета на Щутгарт. В периода 1991-1998 г. е танцьор в танцовата компания на Мърс Кънингам.
В средата на 90-те години променя името си на Foofwa d'Imobilité. През 1998 г. започва да работи като хореограф, а през 2000 г. основава Neopost Ahrrrt, където е артистичен директор.
Доминик Холвут е психоаналитик – член на Школата (АМЕ) на Фройдистката кауза (ECF), член на Новата лаканианска школа (NLS) и на Световната асоциация по психоанализа (AMP), директор на Куртил, преподавател в Клиничната секция на Брюксел и Клиничния колеж на Лил
Разговор на Виолен Клеман (Violaine Clément) с Доминик
Холвут (Dominique Holvoet) и Фуфва д'Имобилите (Foofwa d’Imobilité) [1] ,
23.12.2021
Violaine Clément : Благодаря и на двамата, психоаналитик и
танцьор, че приехте на 23 декември да отговорите на няколко въпроса за това,
което за вас е пътят на един живот.
Вдъхновена бях от свидетелствата на Аналитик на Школата [AE]
на Доминик Холвут и, от амбициозния проект на Фуфва за хореография на "Следобедът
на един фавн" ["L'après-midi d'un faune"], в обратната посока на Нижински през 2022, - една
тема, за която Доминик Холвут говори по време на дните на Школата на Фройдистката Кауза [ECF], посветени
на мъжката норма.
Violaine Clément (В.К.): Какво ви накара да станете
психоаналитик и артист?
Dominique Holvoet (Д.Х): От съществено значение за мен е, че
преминаването през танца беше почти жизненоважна необходимост, за да се измъкна
от едно трудно детство. Години наред танцът беше моят източник и моят ресурс,
което ми позволи да понеса останалото. Нямаше друго освен танц. Разбира се, бях
едва 13-14 годишен, продължавах да ходя на училище, но, опората на танца е
това, което ми позволи да продължа да уча, да усетя вкуса на знанието. Въпреки
това за мен танцът не беше достатъчен, защото, не знам как да го кажа, но имам
чувството, че не успях да уловя съществото на артиста. Работих много, за да
бъда добър танцьор, но имах така да се каже невидима бариера/своеобразен
стъклен таван, за да мога да се хвърля стремглаво в танца като изкуство. В
някакъв момент трябваше да намеря друга опора и открих такава, започвайки да се
срещам с психоаналитик. Първият етап на анализата ме отдалечи постепенно от
танца, който загуби предишната си функция да преработва травмата.
Анализата се зае с онова,
което ме беше довело до танца. Тъй като анализата води до успокояване на
симптомите чрез задействане на несъзнаваното, танцът загуби императивната си необходимост.
Така, малко след 30 годишна възраст, спрях напълно да танцувам, но продължих да
танцувам в главата си. Все още танцувам в главата ми-, но вече не се налага
да го пиша с тялото си или да кажем, че го пиша по различен начин.
В.К. : Много добре казано според мен. А за Фуфва? Ти успя да
получиш статута на артист. С Лакан
казваме, че артистът предхожда психоаналитика. Какво те накара да продължиш?
Foofwa d’Imobilité (Ф.д'И): Бих искал да се върна към
термина "травма", който ти използва. Не знам точно какво ти се е
случило. Аз правя връзка с баща ми, който беше премиер-балетист и който
известно време, след като беше обявен за такъв, претърпя злополука, проблем с
менискуса, херния, които го спряха. Майка ми имаше доста славна връзка с
танците. Баща ми имаше почти славна връзка, но с тази травма, той, който нямаше
много силна връзка с училището, настояваше, предупреждаваше ме, че професията
на танцьор не е достатъчна, фактът, че мога да се занимавам с това все
по-сериозно, не стига. Ученето затова беше важно, защото никога не се знае,хи
това, което се случи на него, можеше да се случи и на мен, а именно да се
наложи да прекратя кариерата си на танцьор заради травма. Въз основа на това се
изградих, предполагам, и когато бях на осем години, реших да работя, защото
знаех, че става дума вече за работа,
мисля, че трябваше да направя стъпката да кажа, че за мен това няма да е
травма. Пренебрегнах безпокойството, което баща ми ми беше насадил . Онова,
което ме накара да реша да продължа да танцувам, защото, наистина можех и да
спра, беше за мен усещането за щастие и по-голямата осъзнатост за това, че
хората ми казваха, че съм добър. Това ме насърчаваше, но също така бях много
жесток към себе си, ако мислех или ми кажеха, че съм сгрешил. Дори стигах до
рев, ако по време на танцов клас си кажех, че не съм достатъчно добър,
недостатъчно точен и т.н. Веднага разбрах, че има норми, но продължих, защото
все пак бях добър, а и бях първи в класа… Продължих от страст, страстта, която
изпитах, когато започнах да правя хореографии. И си мислех, че просто на 13 съм
решил да стана танцьор, но всъщност много по-късно осъзнах, че това съвпадна с
първите ми хореографски опити, в които имитирах хореографиите на Баланчин;
пресъздавах ги, следователно бях творец. Така че танцът за мен беше начин да
творя, а не само да бъда добър танцьор, да правя красиви движения и т.н... Ето
го повратният момент, когато на 13-14 години си казах: танцът ще бъде моят
живот. След това, каквото и да става, знаех, че танцът е отворено поле за мен,
че трябва да вложа всичките си сили в него и той си остава, с всички
пермутации, танцьор, хореограф, остава център на интереса ми, с всички
разклонения в коренището, които понякога отиват далеч отвъд чистия танц.
Понятието „добър танцьор”, което ти спомена, Доминик, за
класическия танц изисква умения, в които човек може да се впише или не. Но
всеки може да бъде танцьор, всеки има връзка с танца. Може да се вземе решение
дали да се превърне в професия, или не, дали да се превърне в професионален
статут. Ала за мен понятието "добър танцьор" почти не съществува. За
мен всеки е добър танцьор, но на различно ниво. Въпрос на концентрация. За мен
този път е от съществено значение - да бъдем отворени за всякакви претенции към
личността си чрез публичното тяло.
Д.Х.: Това, което казваш, ми говори много силно: всеки е
танцьор в смисъл, че всеки има тяло. Дори Лакан, който не е танцувал много,
говори за танца. В края на живота си изглежда, че малко е потанцувал. Трябва да
намеря тази препратка. В цeлия си път, който започва с възприемането на говорещото тяло, изхождайки от езика, той
постепенно въвежда тялото, което е оставил настрана в началото на учението си,
за да му отреди в края едно централно място, точното място, с този израз за
говорещото тяло. Защото тялото, единствено като говорещо, е не друго, а сложно
устроено, човешко тяло. Всъщност намирам за много уместно да се каже, че всички
сме танцьори, защото всички имаме тяло и невинаги е лесно да се справяме с
него.
Що се отнася до артиста, харесва ми идеята за концентрация.
Мого е точна. Важното е да се концентрирате върху нещо. Каквото и да е. Някои
хора се концентрират върху листата на
дърветата, други - върху материята, психоаналитиците се фокусират върху думите
на другия и неговата пантомима. Милер използва този прекрасен израз, говорейки
за детето с аутизъм, което не говори, но има своята пантомима. Съществува нещо
различно от движенията на тялото. Нещо се казва от начина, по който се разгръща
жестът. Идеята за концентрация е това, което се опитах да направя: представих
пътя си като разрив -между танца, от една страна, и психоанализата, от друга,
но за мен става дума за един и същ обект. Това е решение за приемственост.
Опитът се състои в това да се докоснем до същия този обект, концентриран върху
една точка. И смятам, че в крайна сметка имах голям късмет да мога да
практикувам като психоаналитик, защото всеки ден срещам хора, които идват,
опитвайки се да ми кажат неща, които не биха признали пред себе си. Те
произвеждат нещо, което е от порядъка на тази точка на концентрация. Получавам
един вид продукция на произведения на изкуството, разбира се ефимерни, та те са
само думи. Ала в свидетелството на
анализанта има едно измерение, което е от този порядък. Но то не става произведение
на изкуството. Всяко нещо на мястото си.
В.К.. : Под нещата, които хората не биха си признали,
подразбираме пикантното , отношението към
знанието (смее се). Както от страна на артиста, така и от страна на
психоаналитика съществува необходимост от другия. Един артист сам за себе си,
един психоаналитик сам за себе си … малко е странно! И двамата застъпихте идеята за всички: всички артисти, всички
танцьори, всички луди, всички с налудности … Но все пак? Необходимо е едно тяло
и трябва нещо като двама. Ако няма сексуално отношение, какво можете да кажете
за партньора? Па дьо дьо? Като теб, Фуфва, който преобръщаш "Следобедът на
един фавн"?
Ф.д'И : Ако се върнем
отново на въпроса на Лакан, интелектуалеца от началото, който се връща към
тялото, в "Следобед на един фавн" има тази критика към пуританското
юдео-християнско общество. Всъщност Фавнът показва своята животинска същност,
своята сексуалност и това обижда нимфите. В пиесата, за мен това е
разобличаването на картезианския манталитет, който разделя тялото и духа,
където тялото е злото, опасността. Всичко около това тяло, в танца, може да
бъде подозрително. При Маларме вече има началото на едно различно предложение:
можем ли чрез въображението, чрез музиката, чрез изкуството да свържем отново
двете, да кажем, че сме тяло-ум и че не можем да мислим без тяло, че трябва да
се справяме с това конкретно тяло, което имаме. Виолен, ти ми изпрати този
текст от Милер за "Великият Пан е мъртъв", който обявява края на
езичеството. Иска ми се да кажа, че пиесата е интересна с това, че тя задава
въпроса: можем ли да сложим край на християнството, което хули очерня, което
замърсява тялото и което се страхува от него. Мастурбацията, самотното
удоволствие, все още се възприема като нещо лошо, което може да навреди. Мисля,
че е безумно да се смята, че да правиш добро, да си доставяш удоволствие, е мръсно. Сякаш един бог все още ни
наблюдава, съди ни за вината, нас невинните мастурбарищи, докато банките,
войната... Трябва да сме по-тао от този вид вина...
Що се отнася до говорещото тяло, понятие, което не познавам;
да, тялото говори, но то не просто говори, а има цяла област, различна от
езика. Разбира се, можем да изразим много неща чрез жестове, тялото казва неща,
то означава, но езикът е онова, което иска да каже. Има моменти, когато тялото
иска да общува, но има и моменти, в които тялото е, то се движи. Това не е
език. А тяло, което усеща, съществува, което пулсира, но което не е в езика. Не
можем да кажем, че то говори, то е, то действа. От моя опит знам, че е много
важно в моментите, когато съм най-близо до слушането, тялото да не е в езика.
Желанието за езиково изразяване е много малко. Тази част е огромна.
В.К.: Тялото невинаги говори, но се наслаждава. Всъщност ти
отговори на въпроса ми за партньора: единственият партньор, който имаме, е
тялото. Когато казваш, че го слушаш, това означава, че ти го имаш, това тяло.
Но има хора, които не могат да го направят.
Ф.д'И : Но когато
казвам, че го слушам, това е образ, не е език. Няма символ, няма означаващо,
има само усещания.
Д.Х.: Ти ни припомни, Виолен, че артистът предхожда
психоаналитика, а Фуфва, който не е прочел целия Лакан, все пак има малка
представа за това. Ти наблягаш на една точка, която е изключително застъпена от
Лакан: идеята, че езикът съществува и че езикът е съставен от означаващи, както
и че жестикулиращото тяло не е от порядъка на езика. Дори за музиката можем да
се запитаме дали е език. Не и в лаканианския смисъл. Всичко, което ти каза, е
изключително лаканианско. Изразът "говорещо тяло" просто означава, че
ако няма тяло, няма и реч. Лакан стига до това, че езикът е не само общуване,
но и упражненяване на речта, което само по себе си е наслаждение. Това да
говорим е част от тялото, доколкото тялото се усеща, тялото пулсира, тялото се
наслаждава... Речта е включена вътре в него. Има една част на предаване на
символи, опит да се произведе смисъл, но всъщност, говорещото тяло не се свежда
до измерението на езика, а е въвлечено същевременно и в нещо съвсем различно.
Насочването на вниманието към партньора, по въпроса на Виолен, че едно тяло се
наслаждава на самото себе си, е по същество заключението, което Лакан намира в
края на своето учение. Оттук и въпросът: наслаждаваме ли се на тялото на
другия? В моите изследвания, в това, което успях да прочета досега, мисля, че
отговорът е по-скоро отрицателен. Затова се връщаме към въпроса за еротизма, за
мастурбацията, към факта, че тялото може да се наслаждава. Така, че не се
наслаждаваме на тялото на другия. Това очевидно са представи, които изглеждат
скандални. Как тогава човек може да създаде двойка, след като има същностна
дисхармония с партньора, освен ако не смята, както каза Виолeн, че партньорът е
собственото му тяло? Въпросът за това какво прави една двойка двойка, e на
място, но е фундаментален - любовта ли е
това, което свързва нещо, или на нивото на наслаждението има нещо, което прави
двойка? Смятам, че танцът ми донесе именно възможността да изразявам, не на
нивото на комуникацията, а на това да мога да извлека нещо от въпросното тяло
на наслаждение , с което не знаех какво да правя. Между другото, отварям скоба,
на дните на Школата, когато говорих за Нижински не споменах нещо, което , е с
по-интимен характер - когато бях на около петнадесет години получих като
поощрителна награда дневника на Нижински, като най-скандалната част от
съдържанието му беше заличена . Прочетох го тогава, но от книгата освен едно
нещо нищо друго не си спомнях, докато сега, препрочитайки я в нейния
нередактиран вариант, има много повече неща. Всъщност този материал е много по-интересен за
по-субективната част от лудостта на Нижински, за това, което напълно го обзема,
което го прави дълбоко болен. В книгата си той казва на едно място, че
блудството (тук, като че ли има предвид, мастурбацията, сексуалната връзка) е нещо, което идва да заличи, да развали изкуството му. Правел е духовни упражнения или упражнения за самобичуване, за да се въздържи от
блудство, защото е смятал, че то вреди на изкуството му. Спомних си това от
моето четене, когато като тийнейджър откривах мастурбацията и сексуалността...
Помислих си: наистина, ако искам да бъда добър танцьор, добър артист, трябва да
внимавам. Това е в унисон с казаното от Фуфва, че нещо е демонизирано в това
какво е тялото и как се обитава. Въпросът, който ни интересува нас,
психоаналитиците, артистите, танцьорите, е:
по какъв начин това тяло не е едно животинско тяло? Как успяваме да се
справим с животинското, да го реинтегрираме, поради факта, че сме пресечени
от езика, не от езика на общуването, а от езика, който бележи, от думите, които
нараняват, от думите, които убиват, от думите, които лекуват и успокояват.
Струва ми се, че танцът поражда въпроса
да узнаем как човек прави "па дьо дьо" с тялото си, което се
преживява отчасти като странност. Според Лакан именно защото сме говорещи
същества, тялото ни се преживява като чуждост. Не е само връзката, която
животното има с тялото си, онова, което ни кара да го възприемаме за странност.
Макар че... котето ми тича след опашката си, но не съм сигурен, че знае, че
това е неговата опашка (смее се).
В.К.: Това е едно мъжкодомно
[d’hommestique] животно!
Д.Х. : Да, силно впечатление прави, когато живеем с домашни
животни, колко причината за желанието е вписана в животното.
Ф.д'И.: Мисля, че изразът "говорещо тяло" ни
напомня, че сме тяло, а не само чист дух. Усещаме краката си.
В.К. : Само че за Лакан ние не сме тяло, а имаме тяло, с
което не винаги знаем какво да правим.
Ф.д'И.: Винаги и двете.
В.К. : Ако на английски език тялото е труп (corpse), то да
имаш тяло означава да го направиш живо.
Д.Х. : Наистина, да се стремим към това да бъдем тяло... Да
имаме тяло, ние имаме тяло, това е онази страна на тялото, която е чужда на нас
самите. Но то върви към битието и това е целият проблем на човешкото същество -
как да бъде това тяло, което има, как да го обитава.
В.К.: „Да обитава” е точно тази игра на думи, която Лакан
прави.
Д.Х.: Абсолютно!
Ф.д'И.: По въпроса за партньора, при мастурбацията виждаме
въпроса за партньора, за превръщането на субекта в обект, за субекта-обект. В
моите практики, които наричам "Да бъдеш тук-присъстващ" [2], практики,
близки до танца, в които казвам, че не аз съм господарят, а че господарят е
самото тяло. Опитвайки се да забравим доброволната страна на това, което
смятаме, че трябва да правим в танцовата култура, за да загреем, да се
подготвим, аз казвам, че тялото е по-осъзнато, отколкото си мислим, че не можем
да сме наясно с всичко, че тялото знае може би много повече от нас, къде има
опасности, къде можем да се нараним. Тялото знае с каква сила трябва да
направим едно движение, в какво положение трябва да намерим покоя, който ще ни
позволи да започнем отново с енергията, която съществува и с която ще започнем
отново. Сякаш тялото ни е учителят. Разбира се, аз напътствам, давам рамката,
мога само да кажа: ето, ти много насилваш с главата си и не се вслушваш в себе
си. Но също така практикувам и телесно, едновременно с тях, заедно с тях,
защото в крайна сметка всеки сам си е съдник. Това също е голяма разлика.
Съществува идеята, че тялото е нещо, с което се води диалог. Наистина ли е
толкова разделено? Не си ли остава организъм?
Д.Х.: Това е обратното на класическия танцов подход. Това е
обратното на опитомяването на тялото, което предлага съвременният танц, където
трябва да се опитате да намерите ресурсите в тялото, без да искате да овладеете
всичко.
Ф.д'И.: Защото, в допълнение, това позволява, във връзка с травмите...
както в проекта, който правих в продължение на три години с 24 младежи,
напускащи училище, използвайки тази практика като основа за работа, всеки ден
правехме равносметка: в тяхното училище всеки ден имаше поне един ученик, който
беше наранен, който понякога трябваше да отиде в болница, който имаше
наранявания, болки, а там, от осем танцьори, в продължение на четири месеца
никой не беше наранен. Натискахме тялото, но с идеята, че трябва да се
вслушваме и че тялото може да каже, преди да е станало твърде късно: внимавай,
ако го насилваш, то ще се счупи, ще те заболи или има задънена улица, не можеш
да продължиш. И е доста интересно да си кажеш, че можеш да бъдеш добър вътрешен
партньор.
В.К. : Добър терапевт, ако възприемем гръцкото значение на думата,
която назовава този, който изцелява боговете. Това, което казваш за начина, по
който се справяш с другия, е впечатляващо. Имах още два въпроса, единият за
писането (хореографията писане ли е?), а другият - за политиката. Днес се
срещате за първи път. Смятате ли, че тази първа среща може да има продължение?
Ф.д'И.: В никакъв случай, ама разбира се! (смее се) С
удоволствие!
Д.Х.: Да, значи така отговори Фуфва. Пленен съм от начина,
по който формулираш нещата. Не се чувствам чак толкова на ниво в този размисъл.
Как успя да организираш нещата във връзка с танца? За мен пътят беше малко
по-различен, защото продължи десет или петнадесет години. Беше кратък, но доста
дълъг в същото време, а и трябва да кажа, че никога не съм се връщал към него,
освен в моя пас, в момента на свидетелстването на паса, през трите години, в
които бях поканен да предам това, на което ме беше научила анализата ми. Там
говорих за преминаването ми през танца, но така и не знам защо не ми харесва да
се връщам към този период. Може би защото танцът е това, което ми позволи да
дишам отново, да повярвам малко в себе си и в това, което правя, и в същото
време е като пропусната възможност. След това минах на друго с усещането, че не
съм постигнал всичко, което съм искал, по отношение на танца. Затова го
постигнах по друг начин. Ще добавя още един щрих, но не съм сигурен, че трябва
да бъде включен във сваления запис, защото не засяга мен, а сина ми. Винаги съм
се чудил на факта, че синът ми, който вече е на тридесет години, стана музикант,
и съм си казвал, че, без да знае, той по някакъв начин е "продължил
движението". Без да знам му предадох моето нещо, което на наш жаргон
наричаме мръсотия, в смисъл че всички имаме помалко един малък обект на
наслаждение, как да кажа, ... и аз съм му го предал. Днес той се ориентира
повече към музиката, театъра, радиото, към словото. Той може да вземе думата.
Защото има и това измерение, в което също се опитах да проникна, от страна на
театъра, на упражняването на словото. Участвах в две или три танцови представления,
в които имаше театрална част, нещо, което трябва да се каже: излизаш напред и
казваш две - три думи. Харесваше ми това, фактът, че можеш да кажеш няколко
думи. А синът ми, който е виолист и свири в квартет, е този, който представя
пиесите, които те ще свирят. Това е момент, който особено ценя и който
публиката като цяло оценява много. Защото в музиката, ако нищо не се казва,
понякога може да има нещо малко
умъртвяващо. Той също така разказва кратка история за това какво е
породило творбата и т.н... Виждаме, че чрез танца, театъра, психоанализата,
всеки път, когато не успеем в изкуството, има нещо друго, което не е само от
порядъка на комуникацията, а на предаването на чувството, което се поражда.
Говорим си оттук-оттам, нали...
Ф.д'И.: Да, но точно това намирам за интересно. Имаме две гледни точки, има неща, които се пресичат. Не сме съгласни, но е полезно да ги обсъждаме. Не познавам Лакан, но ми е интересно да продължа, ще науча нещо.
В.К.: Или по-скоро ние...
Д.Х.: Това е! Тъй като Лакан се опитваше да облече това в
понятия, той се опитваше да улови Нещото, Фройд го нарича das Ding,
неназовимото Нещо. Все се казва, че Лакан е труден за четене. Това, което
затруднява схващането, е, че обектът, който се опитва да улови, според мен, е същият
като този, който търси артистът. Ето защо той се интересува от артистите до
степен да формулира тезата, че артистът винаги предшества психоаналитика.
Търсенето е същото. Обектът никога не може да се изкаже. И слава Богу! Ще
завърша, като кажа, че тези, които се борят срещу културата, срещу изкуството,
са тези, които се опитват да задушат това, които биха искали да ни отнемат този
обект, защото са наясно, че притежаваме нещо ценно.
Вчера в Белгия отново беше взето решение за затваряне на
местата за култура по причини, свързани с пандемията, без каквато и да е
здравна обосновка. И мисля, че политиците се увличат в собствения си фантазъм,
в собственото си несъзнавано, защото не знаят, че се опитват да унищожат живото
още в зародиш. С цел вирусът да не ни убие всичките, те се опитват да убият
нещо, което е много по-важно за живота ни, отколкото тялото, сведено до
организма.
Казвам това с известно възмущение: за първи път съм толкова
възмутен от мерките, които се предприемат. Снощи, когато решиха да затворят
театрите, танцовите представления, концертите, киното. Всичко останало
продължава...
В.К. : Този оправдан гняв наистина съответства и на Фуфва,
който също е отдаден от дълго време. Така че ще ви се обадя отново след Базел,
за Фуфва... Както каза Ана Ароми: имаме време. А и ако се случи, още
по-добре... Така или иначе съм много щастлива, че не сте ме забравили днес,
особено на 23 декември. Вие сте истински професионалисти!
Д.Х.: (смее се) Това ли си мислеше?
Ф.д'И.: Днес е рожденият ден на майка ми [3] , която почина и
нейната радикална формулировка беше: Ако да -да, ако не - не!
(смее се)
И тримата: Благодаря ви, че позволихте тази среща!
Превод: Ралица Стамболска
Редакция: Ангелина Даскалова
[1] « Le temps que ça doit prendre… pour devenir danseur.euse ». (ASREEP Blog)
[3] « Beatriz Consuelo, une vie pour la danse », Le Temps.
Debussy - Preludio a la siesta de un fauno - Nijinsky and Rudolf Nureyev
Линк към проекта "Следобедът на един Фавн" на Фуфва д'Имобилите тук:
https://www.foofwa.com/production/favne/
Доминик Холвут беше гост на XXXIII семинар на Българско общество за лаканианска психоанализа и Новата лаканианска школа (NLS), в подготовка за Конгреса на НЛШ 2023 „Неудовлетвореност и тревога в клиниката и в цивилизацията“ -Тялото и неговите „джаджи“, който се проведе на 28.01.2013г. в София.
Линк към оригиналната публикация на интервюто тук:
https://asreep-nls.ch/danseur-et-psychanalyste-le-corps-parlant-et-la-danse/?fbclid=IwAR0byhKN_Qf91ciBpQhlNuEBMZqPsgxmboeyfp-3BMMjv9b7B80NJ5lSQq8
Коментари
Публикуване на коментар