Буто като танц на Едното съвсем само

 

Човешкото същество като „нещо“ в дискурса на Масаки Ивана и Eдното на наслаждението в лаканианския психоаналитичен дискурс

   Вече почти две години се занимавам с търсене и изследване на възможните начини на писане за съвременен танц и психоанализа. Тъй като „психоанализата е процес на говорене, но също е процес, който включва тялото“, единият от начините е да намерим опора в думите на хореографа и/или изпълнителите, в това как те говорят за едно представление или за танцът и танцуващото тяло. От друга страна, почти всяко танцово представление, обикновено е съпроводено с текст - анотация или кратко описание, където хореографът ни дава символичната рамка, в която конкретното представление трябва да бъде разглеждано. Тази символична рамка може да ни служи за ориентация около темата и идеята на творбата, както и това, което е вдъхновило и задвижило хореографа да я създаде. Създава се един дискурс около представлението и именно там могат да бъдат открити някои допирни точки с психоанализата.

   Днес пиша не за конкретно представление, а за цял един жанр в съвременния танц, а именно Буто. Думата "буто" е сложна дума, образувана от два йероглифа от Канджи (舞踏), които означават "танц" и "стъпка". Но това не е пълното наименование на танца. Първоначално той се е наричал "ankoku butoh" (暗黒舞踏), което означава "Танц на мрака". Няма съмнения, че Тацуми Хаджиката е най- признатият основател на Буто. Неговият танцов опит включва класически балет, джаз танц, фламенко, пантомима и модерен танц в немската експресионистична традиция. Изкуството на Хаджиката не може да се категоризира само като танц, а се състои от експерименти с други танцьори, визуални артисти, фотографи, режисьори и писатели. В много отношения, изпълненията наподобяват хепънинги или това, което в момента се определя като пърформанс арт. За времето си темите на спектаклите са революционни и новаторски. Лудостта, гротеската на старостта, насилието, болката и хомосексуалността са пренесени на сцената. Изпълняват се не в установените театри за масова публика, а в сенчести изби и нощни клубове.

   В началото на 80 -те години на миналия век, японското буто залива Европа и Съединените щати. Второто поколение артисти на буто придобива международна видимост. Там са Акаджи Маро с неговата трупа Дайракудакан, Ушио Амагацу и групата Санкай Джуку, както и Мин Танака и Масаки Ивана. Много от артистите от второто поколение са работили с Хиджиката, но в крайна сметка са започнали да създават свои собствени видове буто. Изпълненията им се различават едно от друго. Дайракудан създава силно театрални, сюреалистични колажи, докато изпълненията на Санкай Джуку се характеризират с ефирна визуалност. Многопластовите, поетични и понякога мелодраматични сола на Казуо Оно следват своя собствена естетика. Международният интерес към буто е забелязан в Япония. През 1985 г. В Токио се провежда първият фестивал на буто. Той, очевидно вече е изпълзял от мазетата и е прекроил своята ранна ъндърграунд естетика. През 1988 г. Само в района на Токио са проведени около 100 представления, категоризирано като буто.

   Считан за един от най-прочутите изпълнители на буто в Япония днес, Масаки Ивана е рядкост, тъй като все още поддържа оригиналния дух на буто, започвайки кариерата си извън "родословието на буто" през 1975 г. До 1982 г. той представя 150 експериментални представления, в които стои прав, напълно гол и напълно неподвижен.
Оттогава насам, както в Европа, така и в Япония, той непрекъснато представя своите представления и семинари - и създава произведения, изградени върху изострената му естетика, в повече от 100 града и 40 държави по света.
Масаки Ивана представлява Института за изследване на буто - La Maison du Butoh Blanc, базиран в Южна Нормандия във Франция. Умира на 11 ноември 2020г, в своят дом.

   Поводът за този материал са два текста на Масаки Ивана, в които той говори за философията на съвременния Буто танц и представата за човешкото същество като „нещо“, като „субстанция“. Тези текстове са публикувани в блог -платформата „Предпочитания за танц“ на Галина Борисова (съвременен танц хореограф), със заглавие „Човешкото същество като нещо“ и Покана за буто танц- Масаки Ивана. Четейки, не спирам да мисля и асоциирам някои от означаващите, които Ивана използва за да обясни специфичната гледна точка на буто, като вид философия, с означаващи присъщи на лаканианския дискурс.

Идеята за човешкото тяло като „нещо“ и „субстанция“.

В своя дискурс, Ивана разграничава „човешкото същество“ от Човека. Според него и Буто, „човешкото същество“, всъщност е „тялото като живо същество“, което е сравнимо със субстанция, енергия, „под формата на плазма и по този начин е същество, което излиза извън границите на обществата или системите“ .“Човекът“, от своя страна, е човек „в смисъла на отделен, ограничен живот, който намира съществуването си в социални връзки или взаимоотношения с другите“.

Това ме препраща към две понятия в психоанализата – „наслаждаваща се субстанция“ и Его.

Какво откривам в текста на Ивана:

„Материалът Буто е „тялото като живо същество“, да го наречем човешко същество. Живото съществуване е самата енергия под формата на плазма и по този начин е същество, което излиза извън границите на обществата или системите или Човекът (бидейки ограничен живот, намирайки съществуването си в социални връзки или взаимоотношения с другите). И когато говоря за Буто, винаги си напомням какво е субстанция. Например субстанция желязо или вода, чийто компонентни атоми, управлявайки ги като такива, се свързват по компактен или свободен начин, по последователен или непоследователен начин, носят естественост и необходимост, които ясно се различават от другите по-крайни вещества, като бронз или живак, например. Различавайки се от „Човека“, човекът като живо същество наподобява вещество, но в сравнение с веществото, атомите, които го съставят, са далеч по-разнообразни и представляват ансамбъл от душа на индивидите (емоция, воля, интелигентност) и тяло (допълващо индивидуалната душа), включително непоследователност, ирационалност и неясност. Ако вземем предвид, че веществото се характеризира с точност, необходимост и съвършенство, то човешкото същество съществено се различава от веществото (тоест прецизност и съвършенство, които са неясни, несъвършени и нееднозначни). Тук бих искал да обознача последното с "нещо". Тялото като живо същество, към което Буто е адресирано, е човешкото същество като нещо: поне аз така мисля.“

Според Ивана, човекът представлява комбинация от две части/две тела – от едната страна е „човешкото същество“ като нещо, субстанция и на което принадлежи „танцуващото тяло“ и Човекът, като вписан в логиката на стандартни значения и символи, социална връзка и взаимоотношения с другите.

Тук идва и моята асоциация с едно изречение на Жак-Ален Милер от „Лаканианска биология“, цитирано от Александър Стивънс, в аргумента му към XIX Конгрес на Новата Лаканианска Школа, 2021, озаглавен „Телесните ефекти на езика“:

„Трябва тогава да приемем, че на субекта са “му отредени две несъгласувани тела”, които са организмът като реално и тялото, уловено в своето единство като образ. Тялото в своето първо присъствие, като чист организъм, като реално, е раздробено и чрез образа то става Едно, но следователно едно изцяло въображаемо Едно.“

Можем да кажем, че тези „две несъгласувани тела“, за които говори Милер, се доближават до идеята, която откриваме в дискурса на Ивана. Човешкото същество, субстанцията, танцуващото тяло, което „не се страхува от неразбиране“ отговаря на Едното на наслаждението, наслаждаващата се субстанция при Лакан, а Човекът, който е вписан в логиката на означаващите и социалната връзка - на Егото, егото като образа на Другия.

„В светлината на курса на Жак-Ален Милер можем да кажем: на първо място има Едното съвсем само. То е може би първият начин за приближаване до Yad’lun („Едното-го-има“), чистото съществуване на Едното, формулирано в последния период от учението на Лакан. ( Едното на съществуване, чисто реално на означаващото „Едното съвсем само“, без смисъл). И самото Его е част от идентификацията, поставена в услуга на принципа на реалността, чрез конфронтация с външния свят, тоест с „двойка“, външният свят функционира тук като S2 за първия S1. Така тялото се появява в две форми: въображаемото тяло, което е Его-тялото, образът и обединяващата форма, а също и реалното тяло, което е То, мястото на нагоните.“

Линк към текста на Ивана в блог-платформата "Предпочитания за танц" на Галина Борисова тук: 

https://galinaborissova.blogspot.com/2020/05/1.html